Когато пациентът е с козина

Стоматоха. Истории от първия стол

В нашата професия сме свикнали да виждаме всякакви случаи – сложни, комични, неочаквани. Но тази история се нарежда сред любимите ми и винаги я разказвам с усмивка.

Преди няколко години, телефонът звънна. Един от най-известните ветеринари в столицата ме потърси – имал нужда от моето професионално мнение за зъбите на едно „малко пациентче“.

Признавам си, автоматично си представих дете с млечни зъбки и големи очи. Но бързо бях върната в реалността:

„Не, доктор Джамбазова, става дума за куче.“

Куче. Малко куче. По-конкретно – миниатюрно чихуахуа, участвало в киноложки изложби, което печелело сърца с визията си…. докато не си отворело устата. Зъбките му били като иглички – криви, разместени, истинско предизвикателство дори за опитен ортодонт.

Посетих клиниката на колегата и още с влизането ме посрещнаха две кучета – едното по-едро, другото… колкото чаша еспресо. Разбира се, надявах се „пациентът“ да е по-голямото. Сетихте се – не беше.

Проведохме обстоен преглед. Изслушах внимателно стопанката – жената бе разтревожена, но също и решена да направи всичко възможно. Кучето си сътрудничеше удивително – позволи ми да взема отпечатъци от горна и долна челюст. Не питайте как. Дори и днес не мога да го обясня. Просто… позволи.

Прекарах часове в анализ, моделиране, четене на научни статии, дори открих подобен случай – но с лабрадор в САЩ. Писахме си с колегите и те ми дадоха насоки. Признавам, разработих мини система за деликатно движение на зъбките – нещо като ортодонтски алайнери за куче, само че с български дух и много въображение. 

И точно когато бях готова да започнем, стопанката взе решението, което най-много уважавам:

„Да спре да води кучето по изложби.“

Подкрепих я. Да, кучето няма да стане шампион, но живее щастливо, спокойно, обичано – и без ортодонтски апарат.

 Поуката? Понякога най-успешното лечение е чаровната истинска усмивка.

А аз… все още чакам следващия си пациент с четири лапи и усмивка като шевица.