Стоматоха. Истории от първия стол

В кабинета влиза пациент, когото познавам от години. Личи си — днес му предстои вадене на зъб и душата му вече е напуснала тялото.

— Доктор Джамбазова, имам предложение.

Обикновено такива изречения завършват с „да го отложим“, но този път ме изненада:

— Нека да извадим два.

Похвалих ентусиазма. Огледах — може. И така, без драми, извадихме първия. После втория. Всичко мина блестящо.

Следва стандартният разговор за тапата — онази митична структура, от която пациентите се страхуват повече, отколкото от самото вадене. Обяснявам: не се плюе, не се всмуква, не се пие със сламка… и още много напътствия.

Той кимва, разбира и си тръгва.

След няколко часа — телефонът звъни.

— Доктор Джамбазова… падна ми тапата. Много ме е страх.

— Как така падна?

— Ами… ще ви разкажа утре.

На следващия ден — тапата си е там. Жива, здрава, леко обидена, но на мястото си.

Истината излиза бързо.

Пациентът… претаквал зеле.

Духнал с мъркуча с такъв ентусиазъм, че изплашил и себе си, и тапата.

За щастие — без последствия.

Изпратих го с усмивка и с ново правило, което ще добавя към информираното съгласие:

„След вадене на зъб – не претаквайте зеле.“

Весели празници! 🎄🦷